CXII. ЗАМИНАВАНЕТО

Всички тези събития занимаваха целия Париж. Еманюел и жена му говореха с напълно естествена изненада за тях в малкия си салон на улица Меле и свързваха една с друга трите така внезапни и неочаквани катастрофи с Морсер, Данглар и Вилфор.

Максимилиан, който им бе отишъл на гости, ги слушаше или, по-точно, присъствуваше на разговора им, потънал в обичайната си безчувственост.

— Не изглежда ли, Еманюел — казваше Жули, — че всички тия богати хора, така щастливи до вчера, са забравили в пресмятанията, върху които са изградили своето богатство, щастие и добро име, да оставят дял и на злия гений? И той CXII. ЗАМИНАВАНЕТО като злите орисници от разказите на Перо, непоканени на някоя сватба или кръщавка, се явява изведнъж, за да си отмъсти за това съдбоносно забравяне.

— Какви крушения! — промълви Еманюел, като си припомни Морсер и Данглар.

— И какви страдания! — добави Жули, като мислеше за Валантин, отбягвайки със своя женски усет да я назове пред брата си.

— Ако бог ги е наказал — продължи Еманюел, — то трябва да е, защото той, който е само добрина, не е намерил в миналото на тия хора нищо, заслужаващо смекчаване на наказанието; защото са били прокълнати.

— Не си ли прекалено смел в присъдата си, Еманюел? — отвърна Жули. — Когато CXII. ЗАМИНАВАНЕТО баща ми стоеше с пистолет в ръка, готов да се застреля, ако някой би казал, както казваш ти сега: „Този човек е заслужил наказанието си!“, нямаше ли този човек да сгреши?

— Да, но бог не позволи баща ни да загине, както не позволи и на Аврам да пожертвува сина си. На древния патриарх, както и на нас, той изпрати един ангел, който отряза насред път крилата на смъртта.

Едва бе изрекъл тези думи, когато входният звънец дрънна. Това беше знак от вратаря, че идва гост. Почти в същия миг вратата на салона се отвори и на прага застана граф дьо Монте CXII. ЗАМИНАВАНЕТО Кристо. Младото семейство ахна от радост. Максимилиан вдигна глава и отново я наведе.

— Максимилиан — каза графът, без да дава вид, че е забелязал различното впечатление, което появата му произведе у присъствуващите, — идвам да ви взема.

— Да ме вземете ли? — запита Морел, сякаш се събуждаше от сън.

— Да — отвърна Монте Кристо, — нали уговорихме, че ще ви отведа със себе си и ви предупредих да се приготвите?

— Ето ме — каза Максимилиан, — дойдох да се сбогувам.

— Къде отивате, господин графе? — запита Жули.

— Най-напред в Марсилия, госпожо.

— В Марсилия ли? — повториха едновременно двамата съпрузи.

— Да, като вземам и брат ви.

— Моля ви CXII. ЗАМИНАВАНЕТО се, господин графе — каза Жули, — доведете ни го оздравял!

Морел отвърна глава, за да не видят изчервяването му.

— Нима забелязахте, че не е добре? — попита графът.

— Да — отвърна младата жена. — А страх ме е, че при нас скучае.

— Аз ще го развлека — каза графът.

— Готов съм, господине — обади се Максимилиан. — Сбогом, мили приятели, сбогом, Еманюел, сбогом, Жули!

— Как сбогом? — извика Жули. — Нима заминавате веднага, без да се приготвите, без паспорти?

— Отлаганията удвояват мъката по раздялата — каза Монте Кристо. — А Максимилиан сигурно се е приготвил напълно, както му поръчах.

— Паспортът и куфарите ми са готови — отвърна Морел с мрачно спокойствие CXII. ЗАМИНАВАНЕТО.



— Чудесно — каза Монте Кристо. — Личи си точността на добрия войник.

— И ще ни оставите така, още сега? — запита Жули. — Няма ли да останете още един ден? Още един час поне?

— Колата ми е пред входа, госпожо, след пет дни трябва да бъда в Рим.

— Но Максимилиан не отива в Рим, нали? — запита Еманюел.

— Аз отивам, гдето графът пожелае да ме води — усмихна се тъжно Морел, — принадлежа му още един месец.

— Господи! Как го изрече, господин графе!

— Максимилиан ще ме придружава — заяви графът с убедителната си любезност, — така че не се безпокойте за брат си.

— Сбогом, сестро! — повтори CXII. ЗАМИНАВАНЕТО Морел. — Сбогом, Еманюел.

— Той ми разкъсва сърцето със своето безразличие — каза Жули. — Максимилиан, Максимилиан, ти криеш нещо от нас!

— Ами! — възрази Монте Кристо. — Ще видите как ще се върне весел, радостен и засмян.

Максимилиан хвърли към Монте Кристо презрителен, почти гневен поглед.

— Да тръгваме! — предложи графът.

— Преди да тръгнете, господин графе — каза Жули, — ще ми позволите ли да ви кажа това, което онзи ден…

— Госпожо — прекъсна я графът, като улови и двете й ръце, — всичко, което ще ми кажете, не струва колкото това, което чета в очите ви, което сърцето ви мисли, а моето чувствува. Би трябвало да замина, без CXII. ЗАМИНАВАНЕТО да ви видя, както правят благодетелите от романите; но подобна добродетел не беше по силите ми, защото аз съм слаб и суетен човек, комуто просълзеният, радостен и нежен поглед на подобните му доставя удоволствие. Заминавам си вече, като стигам в егоизма си дотам, да ви кажа: не ме забравяйте, приятели, защото вероятно няма да ме видите вече.

— Няма да ви видим вече ли? — извика Еманюел, а по бузите на Жули се търкулнаха две едри сълзи. — Няма да ви видим вече? Тогава значи ни напуска не човек, а бог, който си отива на небето, след като бе дошъл да CXII. ЗАМИНАВАНЕТО направи добро на земята!

— Не говорете така — отвърна живо Монте Кристо. — Не казвайте никога такова нещо, приятели мои; боговете никога не вършат зло или спират, докъдето пожелаят да спрат; случаят не е по-могъщ от тях, напротив, те го обуздават. Не, Еманюел, аз съм човек и възхищението ви е несправедливо, а думите ви богохулни.

Притискайки до устни ръката на Жули, която се хвърли в обятията му, той протегна другата си ръка на Еманюел; после, изтръгвайки се от този дом, гдето цареше щастието, той направи знак на Максимилиан да го последва и младежът тръгна, все така унил, равнодушен и съкрушен CXII. ЗАМИНАВАНЕТО, както беше винаги след смъртта на Валантин.

— Върнете радостта на брат ми! — прошепна Жули на ухото на Монте Кристо.

Монте Кристо й стисна ръката, както я бе стиснал преди единадесет години на стълбата, която водеше за кабинета на Морел.

— Вярвате ли все още на Синдбад моряка? — запита усмихнато той.

— О, да!

— Добре тогава, спете в мир и вяра в създателя.

Както вече казахме, пощенската кола чакаше; четири бели коня разтърсваха гриви и тупаха нетърпеливо по паважа.

Пред входа чакаше Али, с лъснало от пот лице, изглежда, че идваше отдалеко.

— Е-е — попита го графът на арабски, — беше ли у CXII. ЗАМИНАВАНЕТО стареца?

— Да — кимна почтително робът.

— И какво ти каза, или по-точно, какво направи?

Али застана под лампата, за да може господарят му да го види, и като представи със своята разумна преданост изражението на стареца, затвори очи, както Ноартие постъпваше, когато искаше да изрази съгласие.

— Добре, приема значи — каза Монте Кристо, — да тръгваме!

Едва изрекъл тази дума, колата се понесе и от паважа започнаха да изскачат искри под копитата на конете. Максимилиан се настани в ъгъла си, без да продума.

Мина половин час, колата спря изведнъж; графът бе дръпнал копринения кордон, завързан с другия си край за пръста CXII. ЗАМИНАВАНЕТО на Али.

Нубиецът слезе и отвори вратичката.

Беше звездна нощ. Стигнали бяха до върха на Вилжуиф, на платото, отгдето се вижда как Париж разлива като море своите безброй светлини, които приличат на искрящи вълни; по-шумни, по-бурни, по-подвижни, по-яростни и жадни от вълните на разбунен океан, които никога не се успокояват като морските, а вечно се блъскат, пенят и поглъщат!…

Графът остана сам; по негов знак колата се придвижи още няколко метра напред.

Дълго наблюдава той със скръстени ръце тази пещ, гдето се леят, гърчат и оформят всички нови идеи, които бликват от кипящата бездна, за CXII. ЗАМИНАВАНЕТО да раздрусат света. И задържал могъщия си поглед върху този Вавилон, прицел за бляновете на набожните поети и волнодумните материалисти:

— О, велик град! — промълви той с наведена глава и сключени като за молитва ръце. — Няма и шест месеца, откакто прекрачих твоите врати. Уверен съм, че божият промисъл ме въведе и ме изведе тържествуващ от твоите стени; тайната на престоя си аз поверих богу, който единствен можеше да разбере моето сърце; само той знае, че си отивам без омраза и гордост, но не без жал; само той знае, че не използувах нито за себе си, нито за суетни цели силата, която ми CXII. ЗАМИНАВАНЕТО бе поверил. О, велик град! В твоята тръпна гръд аз намерих това, което търсех; търпелив рудокопач, разрових твоите недра, за да изтръгна оттам злото; делото ми е завършено вече; ти не можеш да ми предложиш занапред нито радости, нито страдания. Сбогом, Париж! Сбогом!

Погледът, му се зарея отново над безкрайната равнина като взор на нощен дух и след като прокара ръка по челото си, той се качи отново в колата, която се затвори и изчезна скоро по отвъдната страна на склона във вихрушка от тропот и прах.

Изминаха две левги, без да продумат. Морел мечтаеше, Монте CXII. ЗАМИНАВАНЕТО Кристо го наблюдаваше.

— Да не би да се разкайвате, Морел — запита графът, — че тръгнахте с мене?

— Не, господин графе, но да напусна Париж…

— Ако смятах, че в Париж ви очаква щастие, Морел, щях да ви оставя там.

— В Париж почива Валантин и да напусна Париж е все едно повторно да я загубя.

— Максимилиан — отвърна графът, — приятелите, които сме загубили, не почиват в земята, те са погребани в сърцата ни по божия воля, за да ни придружават навред. Аз имам двама близки, които ме придружават така: единият е този, комуто дължа живота си, другият този, комуто дължа разумността си. Духът CXII. ЗАМИНАВАНЕТО на всеки от тях живее в мене. Съветвам се с тях в момент на колебание и ако съм сторил някакво добро, то се дължи на техните съвети. Попитайте гласа на сърцето си и то ще ви каже дали трябва да ме гледате все така намусено.

— Приятелю — каза Максимилиан, — гласът на сърцето ми е много тъжен и ми предрича само нещастия.

— Присъщо е на слабите души да виждат всичко през траурно було, защото душата си създава сама своя кръгозор; душата ви е тъмна и ви създава бурно небе.

— Може би е вярно — отвърна Максимилиан.

И потъна отново в унеса си CXII. ЗАМИНАВАНЕТО.

Пътуването вървеше с чудната бързина, която беше една от привилегиите на графа; градовете отминаваха като сенки покрай тях; дърветата, разлюлявани от първите есенни ветрове, сякаш ги пресрещаха като разчорлени великани и бързаха да избягат, щом пътниците ги настигаха. На другата сутрин пристигнаха в Шалан, гдето ги чакаше параходчето на графа; колата бе пренесена незабавно на борда, двамата пътници се бяха качили предварително.

Параходът беше построен за състезания и напомняше индианска пирога; двете му витла приличаха на крила, с които цепеше водата като прелетна птица; и Морел дори се чувствуваше опиянен от бързината, а вятърът, развяващ косите му, сякаш се CXII. ЗАМИНАВАНЕТО готвеше да поразсее облаците от неговото чело.

Що се отнася до графа, колкото повече се отдалечаваха от Париж, толкова повече една почти свръхчовешка ведрина го обгръщаше като ореол. Приличаше на изгнаник, който се връща в своята родина.

Не след много бялата, топла, жизнерадостна Марсилия, Марсилия, по-младата сестра на Тир и Картаген, наследила господството им в Средиземно море, Марсилия, все по-млада, колкото повече старееше, изникна пред очите им. Кръглата кула, крепостта Сен Никола, кметството на Пюже[259], пристанището с тухлени кейове, гдето и двамата бяха играли като деца, събудиха рояк спомени у тях.

По общо съгласие и двамата слязоха CXII. ЗАМИНАВАНЕТО на Ла Канебиер[260].

Един кораб заминаваше за Алжир; струпаните на пристанището пратки и пътници, дошлите да се сбогуват роднини и приятели, които викаха и плачеха, винаги затрогваща гледка дори за постоянните зрители на това зрелище, цялото това движение не можа да отклони съзнанието на Максимилиан от мисълта, която го обзе още щом стъпи върху широките плочи на кея.

— Погледнете — каза той, като улови под ръка Монте Кристо, — ето къде бе застанал баща ми, когато Фараон влезе в пристанището; тук незаменимият човек, когото вие спасихте от смърт и позор, се хвърли в обятията ми; още усещам сълзите му по своите CXII. ЗАМИНАВАНЕТО бузи, а плачеше не само той — плачеха и мнозина от тия, които ни гледаха.

Монте Кристо се усмихна.

— Аз бях ей там — промълви той, като посочи на Морел един ъгъл.

В това време от същата посока, която бе показал, се чу измъчен стон; една жена махаше с ръка на пътник от заминаващия параход. Беше забулена, погледът на Монте Кристо я проследи с вълнение, което Морел лесно би забелязал, ако очите му не бяха приковани в парахода.

— Боже мой! — извика той. — Не се лъжа! Младежът в униформа, който размахва шапка, е Албер дьо Морсер!

— Да — отвърна Монте Кристо. — Видях го вече CXII. ЗАМИНАВАНЕТО.

— Как е възможно? Та вие гледате тъкмо в противната посока!

Графът се усмихна, както винаги, когато не желаеше да говори.

А погледът му се върна към забулената жена, която изчезна зад ъгъла.

Тогава се обърна.

— Драги приятелю — запита той, — нямате ли някаква работа в този град?

— Трябва да поплача на гроба на баща си — отвърна глухо Морел.

— Добре, идете и ме почакайте, ще ви намеря там.

— Оставяте ли ме?

— Да… и аз имам да направя едно поклонение.

Морел пое вяло подадената от графа ръка, после с неизразимо тъжно кимване го остави и тръгна към източния край на града.

Монте Кристо CXII. ЗАМИНАВАНЕТО почака, докато Максимилиан се отдалечи и изчезна, после тръгна по Меланските алеи, за да намери къщичката, която нашите читатели сигурно помнят още от началото на разказа ни.

Тази къща все още стоеше под сянката на широката алея с липите, място за разходка на марсилци; покрита беше с плътна завеса от лози, които сплитаха почернелите си, оголени от старост клони върху камъните, пожълтели от южното слънце. Две изтъркани от човешки нозе каменни стъпала водеха до входната врата, скована от три дъски, които — въпреки ежегодното си разсъхване — не бяха нито маджунирани, нито боядисвани и чакаха търпеливо някой да ги CXII. ЗАМИНАВАНЕТО съедини.

Тази къщица, очарователна въпреки овехтялостта си, весела въпреки привидната бедност, беше все такава, каквато я бе обитавал старият Дантес. Само че той бе живял в мансардата, а графът бе оставил на Мерседес цялата къща.

Там именно влезе жената с дългото було, която Монте Кристо видя да тръгва след заминаването на парахода; тя затвори вратата в същия миг, когато той се показа на ъгъла, така че той я видя отново почти веднага, след като я бе изгубил от погледа си.

Изтърканите стъпала бяха стари познайници за него, той умееше по-добре от всеки друг да отваря старата врата с CXII. ЗАМИНАВАНЕТО резето, поддържано от гвоздей с голяма глава.

Затова влезе, без да почука, без да предупреди, като приятел, като стопанин.

В края на постлана с тухли пътечка се разкриваше топла, слънчева, светла градинка, гдето Мерседес бе намерила на посоченото място сумата, която графът бе казал от деликатност, че е оставил преди двадесет и четири години; още от прага на входната врата се съзираха първите дръвчета на градинката.

Стигнал до прага, Монте Кристо чу въздишка, която приличаше на стон. Тази въздишка насочи погледа му и под един свод от ясмини с гъсти листа и дълги алени цветове зърна седнала, приведена, разплакана Мерседес CXII. ЗАМИНАВАНЕТО.

Монте Кристо пристъпи няколко крачки, пясъкът изскърца под нозете му.

Мерседес вдигна глава и изписка уплашено, като видя пред себе си непознат мъж.

— Госпожо — каза графът, — не съм вече в състояние да ви донеса щастие, но ви нося утеха; ще благоволите ли да я приемете от един приятел?

— Аз съм наистина безкрайно нещастна — отвърна Мерседес, — съвсем сама в света… Имах само сина си и той ме напусна.

— И добре е направил, госпожо — възрази графът, — той има благородно сърце. Разбра, че всеки човек дължи да даде нещо на родината си; едни дарбите, други труда си; едни молитвите, други кръвта си. Ако останеше CXII. ЗАМИНАВАНЕТО при вас, щеше да похаби безцелно своя живот; без да свикне със страданията ви, щеше да се озлоби от безпомощност, а сега ще израсне и ще укрепне в борбата с нещастието, което ще превърне в сполука. Оставете го да възстанови щастието и на двама ви, госпожо; смея да ви уверя, че то е в сигурни ръце.

— О! — промълви нещастната жена, като поклати тъжно глава. — Аз не ще се порадвам на тази сполука, която споменахте и която от сърце моля бога да му даде. Толкова нещо рухна в мене и около мене, та чувствувам, че съм вече пред своя край CXII. ЗАМИНАВАНЕТО. Добре направихте, господин графе, като ме върнахте по-близо до мястото, гдето бях някога толкова щастлива. Човек трябва да умре там, гдето е бил щастлив.

— Уви! — каза Монте Кристо. — Вашите думи, госпожо, са горчиви и парещи за моето сърце, толкова по-горчиви и по-парещи, защото вие сте в правото си да ме мразите; аз съм причина за всичките ви страдания, защо не ме съжалите, вместо да ме обвинявате? Тогава бихте ме направили още по-нещастен…

— Да ви мразя ли, да ви обвинявам ли, Едмон… Да мразя, да обвинявам човека, който спаси живота на сина ми CXII. ЗАМИНАВАНЕТО… Защото вашето непоколебимо и жестоко намерение беше да отнемете на господин дьо Морсер сина, с когото той толкова много се гордееше, нали? Погледнете ме и ще видите дали има в мене и следа от укор.

Графът вдигна очи и ги спря върху Мерседес, която му подаваше, полустанала, и двете си ръце.

— Да, погледнете ме — продължи с дълбока тъга тя, — човек може да издържи блясъка им днес; не сме вече във времето, когато идвах да се усмихна на Едмон Дантес, който ме очакваше горе на прозорчето на мансардата, гдето живееше старият му баща… Оттогава изминаха много мъчителни дни, изкопали пропаст между мене CXII. ЗАМИНАВАНЕТО и онова време. Да ви обвинявам ли, Едмон, да ви мразя ли, приятелю? Не, само себе си обвинявам и мразя! Нещастница! — извика тя, като сключи ръце и вдигна очи към небето. — Достатъчно ли съм наказана!… Дадена ми бе вяра, непорочност, любов, трите достойнства на ангелите, а пък аз, клетницата, се усъмних в бога!

Монте Кристо пристъпи към нея и й подаде мълчаливо ръка.

— Не — отвърна тя, като отдръпваше полека своята, — не, не ме докосвайте, приятелю. Вие ме пощадихте, а при това от всички, които ви бяха засегнали, аз съм най-виновна. Всички други действуваха от омраза, корист, егоизъм, аз постъпих CXII. ЗАМИНАВАНЕТО така от страх. Всички се стремяха към нещо, аз се боях. Не, не ми стискайте ръката, Едмон, чувствувам, че обмисляте някаква мила дума; не ми я казвайте: запазете я за друга, аз не съм достойна вече да я чуя. Вижте… (тя отбули напълно лицето си) косите ми побеляха от мъка; очите ми проляха толкова сълзи, та са обкръжени с черни кръгове, челото ми се набръчка. А вие, Едмон, сте все така млад, все така хубав и все така горд. Защото вие имахте вяра, бяхте силен, уповавахте се на бога и бог ви подкрепи. Аз бях страхливка, отрекох се от CXII. ЗАМИНАВАНЕТО своята вяра, господ ме изостави и ето докъде стигнах.

Мерседес се разплака, сърцето на жената не устоя пред напора на спомените.

Монте Кристо взе ръката й и почтително я целуна; но тя усети ясно, че тази целувка е без плам, сякаш графът целуваше мраморната ръка на изваяна светица.

— Има — продължи тя — обречени създания, които още с първото свое прегрешение разбиват цялото си бъдеще. Мислех, че сте умрял, би трябвало и аз да умра; каква полза от това, че носех вечно в сърцето си мъката по вас? Само да превърна една тридесет и девет годишна жена в петдесет годишна CXII. ЗАМИНАВАНЕТО старица, нищо повече. Каква полза, че след като единствена измежду всички ви познах, можах да спася само сина си? Не бях ли длъжна да спася и мъжа — колкото виновен и да беше той, — когото бях взела за съпруг? А го оставих да загине! Нещо повече: спомогнах за смъртта му със своята жалка безчувственост, с презрението си, като не си спомнях и не исках да си спомня, че заради мене бе станал той клетвопрестъпник и предател! Каква полза най-сетне, че придружих сина си дотук, щом го изоставих, щом позволих да замине сам, щом го предавам на изгарящата Африка! Да CXII. ЗАМИНАВАНЕТО, аз бях страхливка, отрекох се от любовта си и като всеки престъпник нося злочестина на всички около мене!

— Не, Мерседес, не — отвърна Монте Кристо, — трябва да имате по-добро мнение за себе си. Вие сте благородна и света жена, вие ме обезоръжихте със своята скръб; но зад мене стоеше невидимият, незнаен, гневен бог, чийто пълномощник бях, и той не пожела да отклони пуснатата мълния. Кълна се в тоя бог, пред чиито нозе коленича всеки ден, кълна ви се, че бях решил да пожертвувам заради вас живота си, а заедно с живота и намеренията, свързани с него. Но, казвам го CXII. ЗАМИНАВАНЕТО с гордост, Мерседес, нужен съм бил богу и останах жив. Проследете миналото, проследете настоящето, опитайте се да отгатнете бъдещето и вижте дали не съм оръдие господне; най-ужасни нещастия, най-жестоки страдания, изоставен от всички, които ме обичаха, преследван от всички, които не ме познаваха, това е първата част на моя живот; и изведнъж, след затвора, самотата, мизерията идва просторът, свободата, едно така блестящо, така поразително, така невероятно богатство, щото би трябвало да бъда сляп, за да не видя, че бог ми го праща за велики дела. И това богатство ми се стори като свещено призвание; от тоя миг CXII. ЗАМИНАВАНЕТО аз не помислих ни веднъж за живота, чиито сладости вие сте вкусвали понякога; нито час покой, не — нито час; струваше ми се, че съм тласкан като огнен облак, който лети в небето, за да изгори прокълнатите градове. Като тръгнали към приключения капитани, поемащи опасно пътешествие, замислили изпълнена с премеждия експедиция, аз приготвях запаси от храни, пълнех оръжията, трупах средства за нападение и отбрана, привиквах тялото си към най-тежки упражнения, а душата към най-жестоки удари, приучвах ръката си да убива, очите да гледат страдания, устните да се усмихват на най-страшни гледки; от добър, доверчив, прощаващ, какъвто бях, станах CXII. ЗАМИНАВАНЕТО отмъстителен, прикрит, зъл, или по-точно, безучастен като сляпата съдба. Тогава се втурнах по пътя, открит пред мене, прекосих пространството, достигнах целта, и горко на тия, които срещах по пътя си!

— Стига! — спря го Мерседес. — Стига, Едмон! Вярвайте, че жената, която единствена ви позна, можа единствена и да ви разбере. Но тази, която можа да ви познае, Едмон, тази, която можа да ви разбере, ако я бяхте срещнали по пътя си и разбили като стъкло, би се възхитила от вас! Както съществува пропаст между мене и миналото, така съществува пропаст и между вас и другите хора CXII. ЗАМИНАВАНЕТО, а най-тежката мъка за мене е да сравнявам; защото нищо на света не струва колкото вас, не прилича на вас. Сега, кажете ми сбогом, Едмон, и да се разделим.

— Какво желаете, Мерседес, преди да ви оставя? — запита Монте Кристо.

— Само едно нещо, Едмон: щастието на сина си.

— Помолете се богу, който единствен държи в ръцете си живота на хората, да отстрани от пътя му смъртта, аз ще се погрижа за всичко друго.

— Благодаря, Едмон.

— А вие, Мерседес?

— Аз нямам нужда от нищо: живея между два гроба; единият — на Едмон Дантес, който умря толкова отдавна и когото обичах; тази дума не прилича CXII. ЗАМИНАВАНЕТО на повехналите ми устни, но сърцето още помни и за нищо на света не бих желала да загубя този спомен. Другият е на човека, когото Едмон Дантес уби; одобрявам убийството, но съм длъжна да се моля за мъртвеца.

— Синът ви ще бъде щастлив, госпожо — повтори графът.

— Тогава и аз ще бъда щастлива, доколкото това е възможно за мене.

— Но… все пак… какво ще правите?

Мерседес се усмихна тъжно.

— Да ви кажа, че ще живея в този край като някогашната Мерседес, тоест като работя, няма да ми повярвате; аз мога сега само да се моля, а пък и CXII. ЗАМИНАВАНЕТО няма нужда да работя: малкото съкровище, заровено от вас, бе намерено на мястото, което посочихте; хората ще се опитват да разберат коя съм, ще се питат с какво се занимавам, няма да узнаят как живея — все едно! Това интересува само бога, вас и мене.

— Мерседес — отвърна графът, — не ви укорявам, че направихте прекалена жертва, като изоставихте цялото богатство на господин дьо Морсер, половината от което се дължи на вашата пестовност и грижливост.

— Разбирам какво смятате да ми предложите, но не мога да приема, Едмон, моят син ще ми забрани.

— И аз не ще си позволя да сторя нищо CXII. ЗАМИНАВАНЕТО за вас без одобрението на господин Албер дьо Морсер. Ще узная намеренията му и ще се съобразя с тях. Ако той приеме това, което искам да направя, ще последвате ли без недоволство примера му?

— Знаете, Едмон, че аз не съм вече мислещо същество; не съм решила нищо друго освен това да не вземам никакво решение. Бог така ме раздруса с тия бури, щото изгубих желание за всякакво решение. Оставям се в неговите ръце като врабче в ноктите на орел. Той не иска да умра, щом съм още жива. Ако ми изпрати подкрепа, то ще бъде знак, че такава е CXII. ЗАМИНАВАНЕТО волята му, и аз ще я приема.

— Внимавайте, госпожо — каза Монте Кристо, — не по този начин се служи на бога! Бог иска да го разбираме и да оспорваме властта му, затова ни е дал свободна воля.

— Не ми говорете така, нещастнико! — извика Мерседес: — Ако вярвах, че бог ми е дал свободна воля, какво би могло да ме спаси от отчаянието!

Монте Кристо пребледня и наведе глава, сломен от изблика на тази мъка.

— Не желаете ли да ми кажете довиждане? — промълви той, като й подаде ръка.

— Напротив, довиждане ви казвам — възрази Мерседес и му посочи тържествено небето, — с това ви доказвам, че все CXII. ЗАМИНАВАНЕТО още се надявам.

После докосна с треперещата си ръка ръката на графа, почти изтича към стълбата и изчезна от погледа му.

Монте Кристо напусна бавно своя дом и тръгна отново към пристанището.

Но Мерседес не го видя как си отива, макар че беше на прозореца в стаичката на баща му. Очите й търсеха в далечината парахода, който отнасяше сина й към безбрежното море.

А гласът въпреки волята й повтаряше тихо:

— Едмон, Едмон, Едмон!


documentahgmjtx.html
documentahgmref.html
documentahgmyon.html
documentahgnfyv.html
documentahgnnjd.html
Документ CXII. ЗАМИНАВАНЕТО